ЯНА ЯЗОВА – ПО СТРЪМНИЯ ПЪТ КЪМ ГОЛГОТА
През 1982 г. във вестник “Пулс”, излиза статиятана писателя Георги Томалевски “За един неиздаден роман, посветен на Левски”. Той разказва как двамата с Димитър Талев са написали рецензията за романа и по този начин предотвратява издаването на “Левски” от Николай Хайтов като негово авторско дело. След избухналия скандал, Хайтов никога не споменава романа, който е “написал”. Досието на Язова не изчезва по това време, а цели шест години по-късно – през 1988 г. Вероятно някой, по някакъв начин е разбрал, че политическите промени в България са неизбежни и ще се случат много скоро. И действа в последния момент – досието със сигурност е било пълно с доноси и с материали по убийството на Яна. Ако е знаменателен фактът, че тези важни документи изчезват през 1988 г., то фактът, че гробът в Централните софийски гробища е заличен след “промяната” на 10 ноември 1989 г., е просто поразяващ. Или е доказателство, че “промяната” в България е само козметична. Последните творби на Язова – “Левски”, “Бенковски”, “Шипка” и двата тома на “Соления залив” са издадени посмъртно след 1987 г. – по авторски ръкописи, разчетени и подготвени за печат от Петър Величков, литературен историк, текстолог, поет и изследовател на Яна Язова. Оригиналите са в неизвестност и до днес.
Преди 110 години, на 23 май 1912 г. в Лом, във видното учителско семейство на Тодор и Радка Ганчеви се ражда момиче. Кръщават го Люба. Името ще му отива – от найранна възраст с красотата си и с нежната си душа ще предизвиква любовта на своите близки и на всички, които го познават. Едва навършила 18 години, Люба влиза и остава в историята на българската литература. Като поетеса я открива, и дълги години се грижи за нея и за кариерата, Александър Балабанов – професор по класическа литература в Софийския университет и един от най-близките приятели на цар Борис ІІІ. Проф. Балабанов дава и поетичен псевдоним – Яна Язова. Първата публикация на поетесата е стихотворението “През зимата” в списание “Ученически подем”, бр. 2, януари 1930 г. Нейната изумителна за тогавашната й възраст проницателност и поетично майсторство обясняват защо я наричат детето чудо на българската литература. Българският писател Димитър Димов я хвали на страниците на испански вестник, като име, коeто трябва да бъде запомнено. В критика, поместена във вестник “Литературен глас”, на 7 март 1931 г., Яна Язова е оценена като “най-редкият феномен в поезията”. А когато излиза цикълът “Приказки”, “Литературен глас” публикува на 21 февруари 1932 г. оценката на литературния критик Димитър Б. Митов: “Яна Язова е написала едни от най-дълбоките социални стихотворения в новата българска литература… с поетическото вдъхновение и със силата на едно страшно въображение, каквото имат само истинските поети.”
Завършила славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, горда, самоуверена, владееща немски и френски език, младата поетеса е и сред най-красивите българки през 30-те години на XX-и век. Има ли нещо, което да липсва в живота…
Яна Язова работи упорито и всеотдайно. До началото на 40-те години издава три стихосбирки, два романа и една пиеса, които читателите приемат свъзторг – особено популярни стават стихотворенията “Циганка”, “Скръб”, “Блато”. Яна пише и детски творби, пътеписи, есета, статии. Превежда чужди автори, редактор е в периодични издания. Критиката се надпреварва да я хвали, пресата я търси за интервюта, получава покани за участие в писателски
срещи в страната и в чужбина. Включват името в световноизвестната френска енциклопедия Larousse, български художници рисуват нейни портрети, известният скулптор Андрей Николов извайва главата й, в съседна Югославия я боготворят.
Но… зад бляскавата сцена се крие тъмна сянка. През 1933 г. Яна Язова участва в конгреса на световния ПЕН-клуб в Дубровник. Тук тя се запознава с поета Драгутин Тадиянович, който по това време е секретар на хърватското писателско дружество. Срещат се отново през 1942 г. когато Тадиянович гостува в София с хърватска писателска делегация. Близостта на поета с България и с българските творци – Яна Язова, Елисавета Багряна, Дора Габе, Александър Балабанов, Бленика, Георги Цанев и др., остава завинаги. Когато през 2007 г. академик Драгутин Тадиянович умира на 102-годишна възраст, в неговата библиотека са открити няколко рафта с български книги, повечето от тях с автографи от авторите, с които се е срещал в България или на хърватска земя.
Възможност Яна Язова да се омъжи за богаташ се появява в Париж през 1937 г. Милионерът индустриалец Игнат-Джон Табаков се влюбва в нея от пръв поглед, отрупва я със скъпи подаръци и успява да получи съгласието да се омъжи за него. Но насрочената за декември сватба е осуетена от проф. Балабанов. На 6 декември 1937 г. дълбоко огорченият Табаков пише до Яна писмо, в което сякаш пророкува появяването на все още скритата тъмна сянка: “Бог те е надарил с всичко, за да бъдеш най-щастлива между щастливите. Защо избягваш да изпиеш до дъно чашата? От какво се боиш…? Застанала във вечната безкрайност, под сянката на най-голямата звезда, ти
забравяш земята”.
След като през 1942 г. за само 40 дни губи сестра си Мила, баща си Тодор и не успява да замине да учи в Германия с Хумболтова стипендия, Яна Язова решава да се омъжи. И на 24 ноември 1943 г. в църквата “Свети Седмочисленици” се венчава за инженер Христо Йорданов, заместник-директор на Българското национално радио. След като се омъжва Яна сякаш престава да пише. Името й не се появява нито в периодичния литературен печат, нито в отделни книги. Написва само цикълът “Цветя на гроба на Мила”, излязъл в “Литературен глас” на 2 декември 1942 г. и романът “Александър Македонски” (1944 г), който е издаден посмъртно след 1987 г. Ползвайки “Успоредни животописи” на Плутарх и историята на Александър Велики, написана от Йохан Дройзен през 1883 г., както и на базата на личните си впечатления от пътуването си в Близкия Изток през 1935 г., Яна Язова създава убедителен, модерно написан епос, различен от традицията в българския исторически роман.
След 9 септември 1944 г. талантливата поетеса е зачеркната от литературния ни и обществен живот.
Ранима и горда натура, Яна Язова не желае да се адаптира към новите обстоятелства и не иска да служи на комунистическата власт. Правилата на класово-партийния подход за нея са неприемливи. Така, едва 32-годишна, тя затваря пред себе си всички врати. Единствената опора в тежките години на изолация е нейният съпруг, инж. Йорданов. Той подпомага финансово издирванията, проучванията и подготовката на трилогията “Балкани”, върху която Яна започва интензивно да работи. Но през 1959 г. само за 40 дни (като фатално повторение на събитията от 1942 г.) губи съпруга си и своята майка.
Красивата и крехка наглед Яна Язова има железен характер – погребала всичките си близки, останала сама, изолирана от света, тя не се предава. Продължава да работи върху трилогията “Балкани” – последните нанесени поправки са от 1972 г. През 1960 г. прави опит да отпечата първия роман от трилогията “Левски”. Издателство “Народна култура” определя за рецензенти писателите Димитър Талев и Георги Томалевски. На 3 май те дават положителна оценка на романа и хвалят положения от Язова къртовски труд. Въпреки това, директорът на издателство “Народна култура”, комунистът Пелин Велков, отказва отпечатването.
Единственото интервю, което Яна дава след 1944 г., е на хърватския писател и журналист Иво
Балентович. Двамата се познават от края на 1942 г., когато Балентович пристига в България и работи като журналист на свободна практика. По това време той вече е написал няколко книги с проза и се сприятелява с Димитър Пантелеев, Емилиян Станев и Яна Язова. Жени се за българка и завинаги се привързва към България. В края на юни 1945 г. Иво Балентович, заедно със съпругата си, се връща в
Загреб. Но в Югославия той е обявен за политически съмнителен и е преследван, защото не е бил партизанин. Положението му става още по-тежко през 1948 г. – публикуването на резолюцията на “Коминформбюро” за грешките на югославските лидери води до скъсване на отношенията между Тито и Сталин. И до силно влошаване на отношенията между Югославия и България, верния съюзник на Москва. Балентович, сега вече и заради брака си с българска гражданка, е съвсем нежелан в средите на югославските писатели и журналисти. Със собствени средства, от 1967 г.,
той започва да издава литературен вестник “Срещи”. През 1968 г. намира повод да се срещне с Яна Язова – търси помощта на Съюза на българските писатели като заявява, че иска интервю за своя вестник, за рубриката “Срещи с чужди писатели”. Двамата “нежелани” се срещат, но Съюзът на българските писатели все пак се “осигурява” от нежелателни последствия и изпраща езиковеда Иван Добрев да присъства на разговора. Добрев дори дава и знак кога срещата трябва да завърши, поглеждайки часовника си. Искал ли е Балентович да зададе и други въпроси, остава неизвестно. Но със сигурност и той, и Яна не са могли да си кажат, всичко което са искали.
Интервюто е публикувано чак през пролетта на 1970 г., което също трябва нещо да ни говори. На български език то излиза едва през 1991 г., в приложението на вестник “Литературен форум” – “Досие”, бр.1/2,февруари 1991 г. Сигурна съм, че преводачът Ганчо Савов го е превел съвсем коректно – нямам българския тест и не мога да го коментирам. Но от хърватския, който притежава нашата редакция, по нищо не личи, че разговарят двама души, познаващи се над 25 години. Няма нито една дума за общи спо- мени или за общи познати. Дори и за българката, за която е женен Иво Балентович… А е невъзможно Яна Язова да не знае за нея и да не я познава!
Други срещи с колеги или журналисти Яна няма. Живее сама, със съдбата си, с неиздадените си книги, с тревожното очакване на края си. Не се знае точната дата, на която е убита. Последен знак, че е била жива, е нейна записка в бележник от 19 май 1974 г. Тялото е открито през август. Намерена е удушена сколана на халата си и захвърлена на леглото. Аутопсия не е правена порадистадия на разлагане на тялото и в ковчега е сложена с колана около врата.
Неоправдано жесток и трагичен край на един живот, започнал като в приказките….